В понеделник (22 Ноември 2004 г.) бе световната премиера на албума "How to Dismantle an Atomic Bomb" на "Ю ту" - едно от най-очакваните заглавия от началото на века. Защото "Ю ту" не бе издавала студиен албум от 2000 г., а и групата не без основание претендира за № 1 на нашето време. Въпреки че, самото заглавие ("Как да обезвредим атомна бомба"), насочва към антивоенната тематика, албумът е пропит преди всичко с лична болка и интимност, породени от смъртта на бащата на Боно и атентатите в САЩ през 2001 г. Самият Боно казва: "Заглавието е метафорично. То присъстваше в лексиката на баща ми. Тяхното поколение я наричаше атомна бомба, а ние - средство за масово унищожение. Важен в случая е смисълът, че тя може да изтрие живота за миг. Ето защо, заглавието до голяма степен е свързано с баща ми, който след смъртта си ме накара да преосмисля кой съм, накъде пътувам. След Хирошима хората се промениха и започнаха още повече да държат на семействата си. Светът е по-крехко място, особено след като разбрахме какво може да причини атомът. Този албум не е за философията, а за това кого обичаме, как го обичаме и защо го обичаме." Единадесетте песни в "Атомната бамба" се люшкат между тематиката за смъртта (Sometimes You Can't Make It On Your Own), раждането (Original of the Species), Господ (Yahweh), любовта (A Man and a Woman), войната (Love and Peace or Else) и мира (City of Blinding Lights). Интервюто по-долу е част от представянето на албума във в. "Ю Ес тудей":
- 25 г. "Ю ту" се движи между независимия дух на рока и превземането на класациите. Не ви ли притеснява, че ви възприемат като прекалено комерсиални?
- Едж: Точно сега сме много развълнувани от излизането на новия ни албум. Постоянно ни се обаждат от всички краища на света. Но и малко сме уплашени, че някои побързаха да обявят "How to Dismantle an Atomic Bomb" за албум на годината още преди да го чуят. За нас това е голямо ласкателство. Но не ни интересува само успехът. Искаме да съхраним съзидателния живот на групата. Да си комерсиален е много добре и нас не ни притеснява, а ни радва. Но това не е всичко за бандата.
- Ако "Бомбата" стане истинска бомба, то "Ю ту" ще имат много предложения за концерти. Не ви ли изморяват постоянните участия?
- Адам Клейтън: Има едно основно правило - в това да поддържаш тялото и ума си винаги готови за представление. Не може да правиш разлика между голям и малък концерт. Веднъж Боб Дилан ми каза: "Дали ще представиш една песен пред един човек или пред сто хиляди, не трябва да има значение. Важното е тя да бъде направена по възможно най-добрия начин, да почувства публиката емоцията". Смятам, че това е и главната черта на "Ю ту". Няма значение дали изнасяме дълъг концерт или представяме само една песен - всичко го правим, като най-важната ни изява в живота. Затова ни обичат и в Босна, и в Америка, и в Индия, и на всякъде другаде по света. Ние се стремим всеки път да запазим песента жива, да се случва в момента, а да не е просто сбор от технически умения.
- Записвана в Дъблин и Франция, "бомбата" ви претърпя множество изменения. Това не беше ли за вас предизвикателство да надминете в този албум усещането за една позната група "Ю ту"?
- Лари Мълън: Правихме грешки през цялото време. Учехме се от това много бавно, но в края на краищата се поучихме. Единственият начин да направим тези записи, бе просто да ги започнем. Нямаше значение кога ще ги завършим и колко сили ще ни отнемат. Като се замисля, някои грешки бяха за нас единствената положетелна емоция от записите.
- Адам Клейтън: Последното ни турне бе доста изморително. Но се оказа, че не сме омръзнали на публиката. Като се подготвяхме за този албум, не мислехме за нищо друго. Планът ни за записи отлежаваше дълго време и Едж имаше доста точки, от които да стартира. Подсилен от радушното посрещане и триумфа на турнето "All That You Can't Leave Behind" и последвалото "Elevation Tour", Едж имаше възможност да скрие чертежите за "Бомбата". Но Боно бързо ги разкри и каза: "Ще я пуснем да експлодира, но първо трябва да я направим възможно най-разрушителна."
- Боно: Последните часове от записите бяха направо маниакални, невероятни и възбуждащи. Все едно човек да изпие чаша кафе и да тръгне срещу стените. Така пуснахме атомната енергия. Отидох при нашия мениджър Пол Макгинес в къщата му в Анамо, на три часа път южно от Дъблин. Пуснах му "Атомната бомба" на уредбата. Той мълча през цялото време, докато слушаше. След това ни се извини, че не ни е вярвал и е спорил с нас, докато записвахме. И поиска отново да чуе "City of Blinding Lights". Опита да не се разплаче, но го направи. Това е песен, която посветих на събитията от 11 септември 2001-ва. След тях много ме тормозеше въпросът: "Какво стана в красотата в мен?" и дали времето ще може някога да отдели момчето от мъжа в мен.

25 Ноември 2004 г.

Целият свят разбра, че в края на август от едно парижко студио бе задигнат демо вариант на новия албум на U2. Самата група многократно коментира пред медиите случката с опасение, че песните ще бъдат пуснати нелегално в Интернет. Музикантите мислеха дори да изтеглят датата на издаване по-рано, за да изпреварят пиратите.
Свръх интересът към случилото се от страна на медиите и феновете се дължеше на няколко неща. Първо, че Боно и компания криеха всички детайли относно албума. Втората причина е, че все пак става въпрос за една от малкото наистина велики и действащи групи в момента. Новина е дори самият факт, че U2 са се захванали да правят албум, да не говорим за пускането му на пазара. Накратко - истерията е пълна.
Групата отдавна е надхвърлила чисто музикалните критерии за "велики" и "звезди". При това не става въпрос само за политическата им и социална ангажираност. За 25-годишната си история успяха да минат през доста неща и да си извоюват представката "мега" пред всичко, свързано с тях. От чисто музикална гледна точка, те са не просто новатори, те са експериментатори. Слабо парче с клеймото на U2 няма. Боно пък успя да придаде доста сериозност на групата с политическите си и обществени изяви. Истината е, че на моменти малко дотяга с това, че си вре носа навсякъде, но нищо чудно в скоро време да го видим в парламента.
Затова при целия им бекграунд е напълно в реда на нещата да се впечатляваме от всичко, свързано с U2. "How To Dismantle An Atomic Bomb" е единадесети студиен албум в кариерата им и първи нов материал от 2000 година насам.
Само седмица след издаването, пилотният сингъл "Vertigo" застана на първо място във Великобритания, Ирландия, Дания и Италия. В САЩ оглави Топ 40 на рок радиостанциите, като по този начин се превърна в най-успешния сингъл на ирландската четворка зад Океана досега. И всичко това е прекрасно и напълно логично.
Но ако сте попаднали на парчето по музикалните канали със сигурност сте останали с впечатлението за deja vu (освен за клипа). А то натрапчиво се усеща по отношение на целия албум. Вярно - песните са професионално изпипани, силни и безспорно добри. Но в същото време след прослушването на тавата остава досадното чувство, че това вече сме го чували. А подобно усещане е пагубно за група като U2 - все пак те са от класата на революционери и новатори. И в случая не може да се мине с "техен си стил" или "завръщане към корените". Не им отива на статута, който имат. Получава се нещо като чиста проба U2, без елементи на изненада.
Интересен момент по отношение на албума е, че в основата на няколко от парчетата стои покойният баща на Боно. Вокалистът е намерил сили да излее мъката си от загубата. "Sometimes You Can't Make It On Your Own", например, за първи път е прозвучало на погребението на баща му. Що се отнася до концептуалния смисъл на тавата - "Светът е по-крехко място, особено след като разбрахме какво може да причини атомът. Този албум не е за философията, а за това кого обичаме, как го обичаме и защо го обичаме", твърди Боно.
Без значение дали ще се влюбите безумно силно в "How To Dismantle An Atomic Bomb" или просто ще го намерите за едно от силните заглавия на годината, това е албум, който задължително трябва да присъства във фонотеката на меломаните.

Източник